Новини

19.2.2008
Твой един син, Българийо...

Студеният 6 февруари /18 нов стил/ на 1873 г. отнема един от най-достойните синове на България. Край София е обесен Васил Кунчев.

В съзнанието и сърцата на българите той остава икона - Апостола на свободата, както пръв го нарича Иван Вазов.

С краткия си живот успява да пребори смъртта. В пантеона на великите българи, застава най- високо.

Преди 150 години обаче един млад мъж е далеч от идеята за собствената си изключителност, още по- малко от самоосъзнаването си като велика личност. Отдаден, активен и постоянно търсещ отговорите за бъдещето на нацията, той се налага като лидер на Вътрешната революционна организация (ВРО) и участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК).

Преди век и половина дяконът Игнатий захвърля расото и се отказва от службата на Бог, за да служи на България. Въпреки че тогава родината не облагодетелства и най-често смъртта, определя „мандатите".

Но не в политиката или в абстрактното величие можем да търсим Левски днес. Той е жив в идеите си. До които малцина от използващите името му, от възхваляващите го, от „уповаващите се" в принципите му достигат.

Апостолът се превръща в икона и образът му бавно се топи сред множественото създадени впоследствие образи. Младият мъж поема националната енергия за отърсване от оковите.

Далновиден и талантлив организатор, Васил Левски обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнаването на необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи.

Апостола вярва в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото "който ни освободи, той ще ни зароби". Проповядва идеята за "свята и чиста република", в която всички "да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония".

Иван Унджиев, изследвал продължително и задълбочено живота на Васил Левски, обобщава:

„Апостола е най-съвършен синтез на мисъл и воля, на живот и дело. Затова у него няма колебания, няма раздвоение, няма връщане назад. Вдъхновен от безгранична обич към България и от желанието да види отечеството си свободно, той работи с ненадмината прозорливост и такт, с непостижимо себеотрицание и с неизчерпаема воля за борба и подвиг.

Неговото безстрашие, ловкостта, с която излизаше невредим от опасностите, естествената му скромност, нравствената му чистота, голямото му търпение и великодушие заедно с величието на подвига и жертвата му превърнаха неговото дело в легенда. Неговото име стана най-скъп символ на народното съзнание. А самият той израсна като един от най-съвършените изразители на българския народностен дух."

Обесването на Васил Левски
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Христо Ботев